А а А а - първата буква от българската азбука, именувана 'а' (за названията на буквите и употребата им като съществителни имена от ср. род вж. _ буква). С буквата а в българското писмо се бележат две фонеми: а) фонемата /а/ - в думи като бащ|а, м|айка, глав|а, п|адам, сег|а; б) фонемата /ъ/ - в окончанието на формите за 1 л. ед. ч. и за 3 л. мн. ч. в сег. вр. на глаголите от I и II спрежение (напр. |ида /|идъ/, |идат /|идът/, чет|а /чет|ъ/, чет|ат /чет|ът/, бер|а /бер|ъ/, бер|ат /бер|ът/, греш|а /греш|ъ/, греш|ат /греш|ът/) и в кратката форма на определителния член при съществителните имена от м. род (напр. град - град|а /град|ъ/, стол - ст|ола /ст|олъ/, вол - в|ола /в|олъ/, ред - ред|а /ред|ъ/). В неударена сричка се реализира редуциран фонетичен вариант на фонемата /а/, който се сближава с фонетичния вариант на фонема /ъ/ в неударено положение; в този случай буква а се чете повече или по-малко като неударено /ъ/, напр. в кн|ига, п|ечка, с|ила, п|итам, бащ|ица, накл|он (вж. редукция). Срв. също произношението на неударените гласни /а/ и /ъ/ в думи като напр. |ъгъл и л|ъгал, р|екъл и в|икал, чието изговорно изравняване може да породи грешки при писменото им представяне (вж. също вмятане; редуване).
Забел.: 1. Неправилно е при изговор на думи като чет|а, греш|ат, град|а и под. да се реализира фонема /а/ вм. /ъ/; твърде често срещана, но груба грешка е да се изговаря /чет|а/ вм. /чет|ъ/, /греш|ат/ вм. /греш|ът/, /град|а/ вм. /град|ъ/ и т.н. Вж. също Я я.
2. Неправилно е да се реализира фонема /ъ/ вм. /а/ в членната форма на съществителните имена от ж. род -та, когато тя е под ударение; широко разпространена правоговорна грешка е думи като гордостт|а, есент|а, пролетт|а, солт|а, честт|а и под. да се произнасят с ударена гласна /ъ/ на края: /гордостт|ъ/, /есент|ъ/, /пролетт|ъ/, /солт|ъ/, /честт|ъ/ вм. /гордостт|а/, /есент|а/, /пролетт|а/, /солт|а/, /честт|а/ и т.н.