Инфинитив
Инфинитивът (от лат. infinitivus 'неограничен') е неопределена форма на глагола - такава форма, която означава действието без връзка с неговия субект, т. е. без значение за лице, число, време и наклонение.
Съвременният български инфинитив (доколкото е актуална неговата употреба) е съкращение на старобългарската инфинитивна форма (п|иса или пис|а от стб. писати), от която е отпаднало окончанието -ти.
Остатъците от стария инфинитив днес се срещат в следните употреби:
а) в разговорно-диалектни изрази като не м|ога вид|я, не см|ея п|и и под.;
б) в отрицателни форми на повелителното наклонение (недей пя, недейте пл|ака/плак|а);
в) в състава на някои стари, архаични разновидности на бъд. време (вж. там).
Днешните инфинитивни форми на българските глаголи съвпадат с формата за 3 л. ед. ч. на мин. св. време: вид|я, гл|еда и глед|а, жив|я, п|иса и пис|а, х|оди и ход|и, ч|ете, и т.н.
