Звателна форма
Звателната форма (форма, посочваща предмета или лицето, към което е насочена речта) в съвременния български език е все още жива, макар и твърде силно разколебана - както по отношение на употребата |и изобщо, така и по отношение на конкретната |и материална реализация. Звателна форма имат съществителните имена от м. и ж. род в ед. число, напр. Иване, човече, господине; българино, гражданино, юнако (и юначе), учителю, приятелю, другарю; бабо, майко, с|естро, Марийо, Българийо, з|емьо, м|оме, както и прилагателните имена в м. род, съвпадаща с разширената форма и с формата за мн. число, напр. в изрази като скъпи приятелю, мили братко и пр. Във връзка със звателната форма - от правоговорна и правописна гледна точка - трябва да се има предвид следното:
1. Съществителните имена от ж. род, чиято основна форма завършва на /йа/ или /'а/ (правописно на –я), образуват звателна форма с окончание /о/ (правописно –йо или –ьо), напр.: Бълг|ария - Българийо, зем|я - з|емьо.
2. Твърде силно е разколебан начинът на образуване (с окончание -о или -е) на звателната форма при някои съществителни имена от ж. род, завършващи главно на -ка. При тях формите с -е имат по-силно изразен разговорен характер, поради което книжовните звателни форми на съществителни като напр. друг|арка, уч|ителка са друг|арко, уч|ителко (а не другарке, учителке!). Правилно и по-изискано е в обръщение да се използва звателната форма госп|ожо, но се допуска употребата (при обръщение) и на основната форма госпож|а.
3. Съществителните имена от м. род, чиято основна форма завършва на –й или на исторически мек съгласен звук, имат звателна форма с окончание /у/ (правописно -ю), напр.: сл|авей - сл|авею, уч|ител - уч|ителю. Съществителните имена крал, цар имат дублетни - в акцентно отношение - звателни форми: цар|ю и ц|арю, крал|ю и кр|алю. (Тук обаче в отделни случаи се проявява известна неустановеност: в теоретичен план (в граматиките) се утвърждава съществуването на звателна форма к|оню (в съответствие с общото правило), а официалните практически справочници препоръчват форма к|оньо, възприета и от този речник).
4. Предразсъдък на една стара (а и сегашна!) криворазбрана цивилизованост е отрицателното отношение към звателната форма при някои имена (главно лични собствени) и отказът от употребата |и в обръщения. Няма сериозни основания форми като Венето, Таньо, Гальо, Галино, Емилийо, Марийо да ни звучат по-малко книжовно и изискано, по-малко уважително и нежно, отколкото напр. напълно еднаквите с тях форми майко, родино, Българийо, земьо. Можем - в случаите, когато подобни форми днес ни звучат грубо - да си припомним и Ботевото "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!"
