Падежът е граматическа категория на имената, изразяваща отношението на означаваните от тях предмети към други предмети, признаци или действия (състояния) в действителността; падеж (или падежна форма) се нарича и самата форма на името, изразяваща отношението му към другите думи в словосъчетанието или изречението. Развитието на българския език от синтетизъм към аналитизъм в областта на имената води до пълно изчезване на именното склонение. От богатата склонитбена система в старобългарския език, състояща се от седем падежа в три числа (единствено, двойствено и множествено), днес са се запазили само формата на именителния падеж като обща форма, звателната форма и някои падежни остатъци. Същински остатъци от падежни форми се срещат преди всичко при собствените (лични и роднински) имена, както и в текстове от народното творчество, в речта на по-стари автори и в някои устойчиви съчетания от думи, напр.:
- Пенчу Славейкову (посвещение);
- Петима Петка не чакат (послов.);
- Гарван гарвану око не вади (послов.);
- На ползу роду;
- Старци се молят богу горещо (Хр. Ботев) и под.
Правоговорно-правописни проблеми възникват като следствие от разколебаната употреба на старите родително-винителни или дателни форми за м. род в ед. ч. на въпросителните местоимения (и производните от тях относителни, неопределителни, отрицателни и обобщителни местоимения), когато те се отнасят за лица: ког|о и ком|у, ког|ото и ком|уто, н|якого и н|якому, н|икого и н|икому, вс|екиго и вс|екиму. Във връзка с тяхната употреба е необходимо да се помни следното:
1. Местоименията кой, който, някой, никой (в м. род), когато означават лица и изпълняват функция на пряко допълнение в изречението или са в съчетание с предлог, се употребяват във формата си за винителен падеж. Срв.:
- Кой е дошъл? _ Кого виждат очите ми? * Кой ще дойде с мене? _ С кого ще вървим заедно?
- Познаваш ли човека, който ме е търсил? _ Не познавам човека, когото търсите.
- Някой е идвал у дома. _ Покани някого на гости. * Никой не знае за това. _ Това не е известно на никого.
Изключително интересен пример, с който се илюстрира зависимостта на формата от смисъла на цялото и от синтактичната функция на местоимението, привежда П. Пашов: Върви при който те е пратил (Ст. Дичев) - Върви при когото те е пратил. В първия случай предлогът при се отнася към цялото изречение, в което който е подлог, докато във втория случай когото е съюзна дума и непряко допълнение в подчиненото изречение. В първия случай предлогът се управлява от глагола вървя, а във втория - от пратя. В първия случай предлогът е част от главното изречение, а във втория - от подчиненото (и следователно може да се мисли за запетая пред него).
1.1. Значително по-рядка е вече употребата на винителните форми на обобщителното местоимение - всекиго, всякого (напр.: Не можеш всекиго на ум и разум да научиш. Тук има за всекиго по нещо). В този случай все повече се предпочита употребата на основните (именителните) форми, напр.: Не можеш да угодиш на всеки. Покани всеки, който иска да вземе участие.
1.2. Присъщото на разговорния стил на речта предпочитание към употребата на именителните форми на личните, относителните, неопределителните и отрицателните местоимения в мъжки род (кой, който, някой, никой) след предлог в случаите, когато означават лица, е в противоречие с нормите на книжовния език. Разговорното Няма на кой да се оплаче човек (срв. също следното заглавие във вестник: На кой му пука?) не се допуска в книжовния език, където за правилни се признават вариантите: Няма на кого да се оплаче човек или Няма кому да се оплаче човек. Но не бива да се забравя и фактът, че упоритото настаняване в говоримата книжовна реч на безпадежните предложни форми (от всеки, пред никой, един на друг) има своето обяснение и оправдание в общата тенденция на развитие на българския език към аналитизъм.
2. Постепенно започват да звучат твърде книжно и архаично и да отпадат от активна употреба дателните форми (ком|у, ком|уто, н|якому, н|икому, вс|екиму и вс|якому). Тези форми - в ролята на косвено допълнение, означаващо адрес|ата на действието - се изместват от по-новите аналитични съчетания от предлог на + формата за винителен падеж; все по-често се казва например Няма на кого да се оплаче човек (вм. Няма кому да се оплаче човек); На никого нищо не дължа (вм. Никому нищо не дължа); На някого това очевидно не се харесва (вм. Някому това очевидно не се харесва) и т. н.
2.1. Груба правоговорна и правописна грешка е употребата на тези дателни форми след предлога на. Правилно е да се каже На никого няма да се моля или Никому няма да се моля, но не *На никому няма да се моля.